Коледни неразбории

     Беше точно преди  две зими, спомням си това много добре. Тогава дядо Коледа се разболя и не можа да предприеме така важното зимно пътешествие по цялото земно кълбо, за да занесе навреме подаръците на всички деца по света. Не стига това, а и сняг не заваля. Всички деца в Европа чакаха ли, чакаха дядо Коледа, а той не идваше. Лежеше вече трета седмица на легло с прословутия свински грип, който беше прихванал от една мила старица в Лапландия наскоро, и кашляше ли, кашляше. Носа му се беше зачервил като камби, вместо носна кърпичка ползваше чаршаф, който веднага се втвърдяваше, защото температурите на Северния полюс са под нулата. „Апчих“, разцепваше той с поредната кихавица студения въздух, а джуджетата и елфите в работилницата клатеха глави – ако всичко продължаваше така, нямаше да има дядо Коледа, нямаше да има подаръци, а и самата Коледа щеше да пропадне.
     Най – после така мечтания сняг заваля, но от най – скъпия, тъй дълго чакан зимен гост нямаше и помен. Щастливите деца, едно от които бе моята дъщеричка, се втурнаха по дворовете и си направиха снежни човеци.
    - Ще чакаме! – решиха децата. – Дядо Коледа може и да дойде.
     Някога и аз го чаках, но не така упорито. По мое време, в недалечните комунистически времена, добрият старец се наричаше Дядо Мраз и ние му пращахме писма с желания какво искаме да ни донесе. Аз си пожелах плюшен заек, но вместо това получих магнитчета с „Ну погоди“, където горкият вълк се би с петела в кокошарника, и книга с приказки.
     Една нощ беше много студено. Снежните човеци се събудиха. И те чакаха свети Никълъс, но него никакъв го нямаше. И те решиха да стачкуват. Да, точно така, обявиха стачка. Когато децата се събудиха на следващата сутрин, безброй ледени човеци маршируваха по тротоара и по улиците, размахвайки лозунгите на своя протест. Смелите снежни човеци дори отправиха специално искане към управителите на области, оформено нагледно в три страници формат А4 и принтирано на последен модел лазерен принтер. Децата изпаднаха в паника и се разплакаха. Моята малка умница беше прекарала нощта до камината, гушнала всичките си играчки, за да не пропусне пристигането на Дядо Коледа, който, както тя била чувала, обикновено падал през комина. Беше му приготвила и чинийки със сладкиши, да си хапнел, ако бил изморен от дългия път, и кана с топъл чай – да пийнел за из път, че в ледения северен въздух с елените сигурно било много студено.
    Стачката на снежните човеци се разрастваше. Те наобиколиха общините с плакати в пръчките, които имаха вместо ръце, и скандираха „Имаме права, имаме права!‘.
    - Сега кажете, какви са вашите искания? – запита една стресната репортерка, когато дружина ледени хора я наобиколиха враждебно, хванали в ръце метли и килнали на една страна я шапки, я вехти цилиндри.
    - Ние имаме много точни искания! – рече пред камерата снежен човек, състоящ се от три топки, морков и вехт каскет, а копчетата, които имаше за очи, хвърляха мълнии.
    - И какви са те? – запита репортерката, треперейки.
- Омръзна ни да ни наричат „нечовеци“! – креснаха вкупом направените от сняг същества. – Омръзна ни да не ни зачитат! Докога ще търпим това своеволие, това неуважение? Пада сняг, всички му се радват, играят със снежни топки, търкалят се в снега, правят и нас, снежните човеци, забождат ни стари метли, капаци от тенджери, пробити обувки, дрипави шалове, налагат ни мръсни шапки, радват ни се, а после ни забравят. Всички минават забързано край нас и не ни обръщат внимание, а ние се топим. Но не се стапяме, защото времето се затопля, а защото хората не ни забелязват. Когато няма обич в сърцата, всичко умира. И ние, дори и от лед, като не ни обичат, залиняваме и се топим, посред зима. И ние имаме искания, затова стачкуваме. Омръзна ни нощем да ни ритат разни пияни тийнейджъри и да ни маркират кварталните кучета. Искаме и по - нови дрехи! Докога ще ни обличате с тези парцали? Всеки, който намери нещо дрипаво в дома си, не го хвърля, а си казва – хайде, на зима ще го сложа на снежния човек. Е, тогава ние ставаме нечовеци!
     И понеже снежните същества ставаха все по – заплашителни, репортерката просто си подбра оператора с камерата и побягна.
    - Боже, Божичко! – кръстеше се тя в колата на телевизията. – Да не попадаш на ядосани снежни човеци, да не попадаш. Предпочитам да правя репортажи за знаменитости - как те се напили и какви глупости говорили по партитата. Повече на такива стачки със снежни човеци не ща да ходя.
    В това време дядо Коледа, който все още беше много болен, изпи някаква вълшебна отвара, приготвена по рецепта на великата Мария Требен, и, след като се почувства малко по – добре, все пак реши да изпълни задълженията си и се качи на шейната. Елфите и джуджетата бяха товарили подаръците цяла нощ. Елените Рудолф, Танцьор, Скокльо, Комета, Купидон, Хубавелко, Заядливко, Донър и Блитцен също бяха болни – бяха настинали и кихаха - и потеглиха по маршрута с почервенели носове. Из въздуха, откъдето дядо Коледа минеше с шейната, постоянно се чуваха кашляне и кихане – кашляше ту добрият старец, ту елените кихаха.
     - О – хо – хо! Баху – баху – баху! – излезе от дядо Коледа, преди той да се бухне слепешката в нашия комин. Дъщеричката ми Мая, която го беше чакала търпеливо цяла нощ, грейна.
    - Дядо Коледа дойде, дядо Коледа дойде. О, Свети Никълъс, така се тревожех, че Маша трайно те е повредила, когато ти развали четириколката, много се тревожех.
    - Баху – баху – баху! – се носеше от комина – дядо Коледа се беше нагълтал с много сажди, защото това беше комина на старата ни камина, която не използвахме от години. – А – а – а! – викна той, преди да падне окончателно по гръб в огнището.
    - Ой! – рече тихо Мая. – Тая нощ на куклата ми Маша и беше много студено и тя се опита да запали огъня в камината. Горкият дядо Коледа.
     Наистина, горкият. Когато гърба на добрия старец започна да се опича и червената му дреха запуши, той рипна и хукна из стаята. За щастие, госпожа Мария Требен имаше и много добри природни мехлеми при изгаряне, така че дядо Коледа щеше да се оправи скоро. В това време елените щяха да живеят под топлия навес в нашия двор, а шейната беше паркирана откъм задната част на къщата. Малката Мая и орляка и играчки се настаняваха в шейната всеки ден. Мая сядаше важно зад капрата, хващаше камшика и управляваше шейната повече от добре, а после казваше назидателно на куклата си Маша, настанила се до нея:
     - Внимавай какви ги вършиш, Маша. Веднъж вече повреди коледния дядо в онзи епизод, мисли му, ако го направиш пак – аз и Миша никога вече няма да ти проговорим.
    Да, но дядо Коледа се оправи. Чудодейните лекарства на госпожа Требен му помогнаха и много скоро той беше пак на крака.
    - Ето че си тръгваш! – каза тъжно малката русолява Мая, а къдриците и затрепераха от мъка. Дядо Коледа и помощниците му енергично слагаха подаръците в шейната – та сега беше Бъдни вечер, после – коледната нощ, и толкова много работа трябваше да се свърши. Милиони деца по света чакаха своите подаръци.
    - Хо – хо – хо, не тъгувай, добро момиченце! – рече добрият старец и погали детето ми по главата. – Та ти направи истинско коледно чудо – аз оздравях и всички деца ще получат подаръците си навреме.
    - Кой знае какво пак ще ти направи Маша! – въздъхна Мая. – A ако този път те повреди за по – дълго време?
    Дядо Коледа замина, а Мая остана дълго с поглед, вперен в сивкавото декемврийско небе. Аз и казах да се прибира, защото, въпреки че нямаше сняг, времето беше много студено. И, точно в полунощ, небето се обагри в приказна светлина, а камбаните навсякъде по земното кълбо зазвъняха, за да известят, че е настъпила Коледа.
    - Бим – бам – бум! – пееха те. – Коледа е, честита Коледа! Бим – бам – бум – роди се Младенецът! Бим – бам – бум – нека е мир по целия свят!
    Всички деца получиха подаръците си навреме и по света засияха безброй щастливи усмивки. Заваля благодатен сняг. Елхите искряха. Хората се прегръщаха, прощаваха си всичко и си пожелаваха с настъпването на Коледа и на Новата година да дойдат по – добри дни. Снежните човеци се успокоиха и се върнаха по местата си. Те се бунтуваха, защото дядо Коледа се беше разболял, но хората, прекалено заети със своите войни и проблеми, не го проумяха. 

© Серенити Андерсон, 2015