Уморих се...

„ … Уморих се да си задавам въпроса какво се случи преди няколко години. То … просто се случи. Бях част от една писателска организация и мислех, че това е рая на земята. Грешала съм, писателските организации са ада. Всички имат претенции, всички са засегнати, всеки е бог в своето собствено електронно общество, където пише каквото мисли, подправяйки собствената си действителност, а неговите електронни фенове са неговата публика, която го обожава. Човек или по – точно един творец губи представа за реалността. Кой бил публикуван, кой – не, литературата не започвала и не свършвала с мене, тя била необятна и така нататък.
Но местните творци, на които продължавах да слугувам, защото шефът на въпросната организация ми беше обещал какво ли не и аз повярвах, ме разпиляха. Отнесох заплахи за живота, опити за сплашване, причакваха ме къде ли не, обиждаха ме, наричаха ме каква ли не, искаха да ме залеят с киселина. Разваляла съм има атмосферата, не съм знаела какво е да си сатирик. Имаше опити и за физическа саморазправа – от тяхна страна. Нима аз мога да набия шестима мъже? Не съм тренирала карате или кикбокс. А може би трябваше …
И това го правят мъже, които преследват и обиждат беззащитна жена. Това продължи няколко години, продължава и сега. Обърнахме се и към юридическите органи. Предполагам, всички си представят какви са последиците. Тези така наречени господа, всичките вече над 70 години, си въобразиха, че стоя по – ниско от тях във всяко едно отношение, защото съм жена. Навсякъде се говори за права – на всички полове и раси, които аз уважавам абсолютно и винаги ще ги уважавам. Но … аз струвах по – малко от въпросните сатирици, защото бях жена.
Сигурно и сега струвам по – малко. Ние, жените, имаме право да гласуваме, работим, теглим заеми, цепим дърва, управляваме самолети, да си купуваме жилища … Вече не сме 1910 година, но … тези сатирици забравиха това.
И – аз мълчах, мълчах много дълго време. Но светът превъртя и се случиха толкова ужасяващи неща. Както се случва и сега. Всички питат – защо реагираш сега? Ами защото ние жертвите на насилие се страхуваме, затова! И знам ли дали отново няма да ме заплашат, защото проговарям. Въпрос на време е. А за онзи женевски полъх в еди - чия си поезия – нека тя да забрави за това. Защото аз не съм и фен и никога няма да бъда. Но не знам дали Госпожата го е разбрала …“